МАГИЯТА НА СМАРАГДОВИЯ ОСТРОВ

Чисто статистически, Южна Корея има повече от 3000 острова, но Чеджу е диамантът в короната – най-големият (1847 кв. км), най-южният и топъл от всички – температурите рядко падат под нулата. Наричат го как ли не: Смарагдовия остров или Хаваите на Ориента, Мандариновия или Каменния остров, перлата на Южна Корея. Това чудо на природата, родено преди стотици милиони години в магмата на вулкана, се намира на стотина километра от полуосторова и отдавна е под закрилата на ЮНЕСКО. Вулканът бил действащ до началото на новата ера, но днес се смята за изстинал, макар че вулканолозите не могат да дадат стопроцентова гаранция за вечен покой. Помнех как кожата ми настръхна, когато неотдавна обикаляхме подножието на Везувий и колко застрашително изглеждаха голите му склонове с едва доловими димни щрихи над тях. Чудех се, как спят и въобще, как живеят хората в Неапол с такъв агресивен съсед, над който все още витаят духовете на нещастниците от Помпей и Херкулан! Така ли изглеждаше и този вулкан? Не – мислех си – не би трябвало, щом в гърлото на кратера пролетно време синее езерце от стопен сняг...

Това гърло търсех с очи в ослепителните бели кълбета на ниската облачност, когато самолетът се сниши преди кацане. Но дори и под облаците, мътната атмосфера обгръщаше в мистика силуета на върха и не позволяваше на несъвършеното ми зрение да се докосне до тайните му. Дори не разбрах дали виждам цялата пресечена конусовидна форма или част от нея пробива небето. Местните наричат върха Халласан, макар че той по-скоро прилича на плато... На Чеджу има триста и шейсет хълма и всеки си има име...

– Халласан е най-високата точка в Южна Корея, 1950 м – обяснява Джими – Планината е запазена в девствен вид. Застрояването е забранено и няма хотели. Горе е много красиво – широка равнина с размерите на десетина футболни игрища и дървета. От там целият остров се вижда като на длан!

– Ходят ли туристи на върха, опасно ли е? – питам. Темата ме интересува, защото съм от набедените туристи и от време на време преплитам крака по баирите...

– Да, да, ходят! – кима одобрително той – Но не може като в България.

– Че каква е разликата? Нали вулканът е безопасен!

– Така е, но има ред. До върха се стига само по две пътеки, не е позволено минаването от други места. Освен това на определена кота има постове, които пропускат туристи само до обяд. Закъснелите се връщат обратно без да стигнат върха.

– Ама как така? Защо? Това е много странно! – възразявам ококорено аз.

– Изкачването до върха и обратно отнема девет часа. Трябва да се върнеш навреме! – усмихва се Джими – Не може да нощуваш там. Има определен час привечер, преди който всички трябва да са минали през постовете надолу. Иначе ще тръгнат да ги търсят...

Боже мой! За първи път чувам връх да има работно време! Чак ми става смешно! Да, наистина не е като в България... На Мусала съм ходила, на връх Козница също; заради грешка на “водача” затънахме до колене в коварните тресавища на Витоша под Черни връх, издрапах до Олимп в Гърция, изгубихме се в дебрите на остров Тасос на слизане от Каменос врахос... и никъде никой не ни е спирал, търсил или питал кога ще се върнем! Тръгваме когато ни е удобно минаваме откъдето ни хрумне и се връщаме когато искаме, та ако ще и на върха да спим със или без палатка, никой не го е грижа! Единственият пропусквателен режим беше в подножието на връх Миджур и то не за друго, а защото е на границата със Сърбия, та да не би някой да избяга... Планините ни са достъпни за всеки и по всяко време! А тук, няма такова нещо. В Корея всичко се прави по установени правила...

Качваме се на малко автобусче, което ни очаква на летището и затягаме коланите по заръка на Ким. Законът предвиждал 45 долара глоба на шофьора за всеки пътник без колан...

Препускаме по улиците на града, край нас прелитат ветрилообразни палми и мечовидни кактуси, а времето сякаш надви над каприза си и реши да ни даде още ден отсрочка, за добре дошли! Небето отново надвеси над нас синия си копринен ханбок, докато ниско на запад по него се спуска огромния слънчев портокал, сякаш откъснат от ароматните градини оттатък пътя...

– Чеджу е райско кътче – разказва ни с гордост Джими – Красотата му е в разбиващите се във вулканичните скали вълни, каскадите от водопади, овощните градини с мандарини, портокали, грейпфрути, жълтите полета с цъфнала рапица. И тъй като островът попада в субтропичния пояс, климатът позволява отглеждане на няколко реколти годишно. Разнообразието на растения е голямо, тук растат от субтропични до полярни видове...

– През 1910 г., островът става част от Япония – подхваща Ким, на когото очевидна слабост му е историята – Наричан е Сайс. След Втората световна война отново се връща в пределите на Южна Корея. Като особено драматични се смятат събитията на Чеджу от 1948 до 1951-ва. В тези жестоки години на безмилостна борба за надмощие между комунистите и техните опоненти е било избито една пета от местното население. Следват десетина години на глад и нищета, в които хората оцелели благодарение на морските дарове и мандарините. Разцветът на Чеджу започва след 1960 г., когато природните му дадености са оценени и постепенно се превръща в луксозен курорт. А, представете си, в миналото островът е използван за заточение! Днес населението на Чеджу е почти половин милион и живее предимно в два града – Чеджу на север, където кацнахме, и южния Согипо – уточнява Ким.

За малко повече от половин час прекосяваме от север на юг тази райска градина и спираме пред ресторант в центъра на Согипо.

– Чеджу има статут на провинция – завършва увлекателния си разказ Ким – В сравнение с колегите си на полуострова, областният управител се ползва със значително повече власт – той назначава еднолично заместника си, кметовете на двете островни общини и техните заместници. Тук не се провеждат кметски избори. Властта му е дадена от държавата не случайно! Той е местен човек и познава хората, запознат е с проблемите и потенциала на острова и безпогрешно може да избере личности с нужните качества, в чиито ръце да процъфтява Чеджу!

Брей, не спряха да ме учудват тези корейци, дявол да го вземе! У нас в този случай сработва системата на шуробаджанащината, но тук това е въпрос на чест. Ако областният управител назначи някой само заради това, че му е роднина или близък и той се издъни, това значи да си плюе на челото. А никой кореец, уважаващ себе си, не би преживял подобно нещо!

Тази вечер се запознахме с председателя на журналистите в Чеджу – господин Го, който пристигна в ресторанта с главния секретар на Областния съвет. Като представител на държавата, пратеникът на областния управител бе най-високопоставеният човек на масата и диктуваше тона на срещата. В поведението му нямаше нищо високопарно, но с нескрита гордост заяви, че Чеджу е най-красивото място в Азия и, че предходната година островът е посетен от дванайсет милиона туристи, срещу десет милиона на Хаваите.

– Бил съм в Гърция и Турция, но не и в България и много ми се иска да я посетя – сподели той и вдигна шумна наздравица за срещата ни. След като обърнахме чашите до дъно на екс, той отправи кратко приветствие от името на областната администрация и сърдечно се извини, че ни напуска преждевременно. Тази вечер имало заседание на Областния съвет и присъствието му било задължително. Дошъл само да ни поздрави!

– Сигурен съм, че ще се насладите на красивата природа и ще обикнете острова! – каза на сбогуване той и бързо си тръгна без дори да си вземе хапка от претрупаната с ястия маса.

За първи път откакто сме в Корея, най-големият в йерархията си тръгва, а другите остават! За да бъде пренебрегнат протоколът, на който корейците толкова много държат, значи наистина е имало неотложна причина.

Когато останахме само пишещи, разговорът се завъртя около професията на журналистите и работата на двата сродни съюза. Задръжките изцяло паднаха, сърцатият смях изпълваше сепарето, примесен с веселото “Наздравеееееее!” Горкият Джими! Едва смогваше да преведе думите на всички, а чинията му оставаше пълна... Сега е моментът, рекох си, да се науча да ям с клечки – никой няма да забележи колко съм несръчна! Опитах, не е лесно, макар отстрани да изглежда така...

– Успяваш – каза ми с усмивка Джими, който седеше до мен.

– Не, не успявам, но опитвам. Виждал ли си, Джими, онези стъклени кутии по панаирите, пълни с играчки и ти опитваш да си хванеш една от тях с щипки – същото е – едни успяват, други не. Ако нямам вилица, направо ще си останала гладна...

КОНЯТ СИ ЗНАЕ ПЪТЯ...

Бързият влак от Видин за София наруши следобедната дрямка на Врачанския Балкан. Усилващото се равномерно тракане на колелетата прескачаше прошарените храсти край линията и притихваше в полите на планината. След още миг черното му тяло се появи зад завоя и стремглаво се понесе по последната права отсечка преди големия град…

- Ето го, идва! Готов ли си, Бари? – потупа малкият Страхил гривестия кон по врата. Породистият жребец разбиращо извърна глава към приближаващата „хала”, разтърси дългата си абаносова грива, изпръхтя и зари нервно с копито в пепеливата земя.

- Ди-и-и-й, Бари, дий! – смушка хлапакът с петички състезателния кон, когато влакът се изравни с тях, а свирката му разцепи есенния зной и пъстроцветната премяна на Балкана… Силен и бърз като вятър, Бари препусна внезапно в галоп, вдигайки след себе си прашна завеса. Приведен към развятата му грива, Страшко здраво стискаше в ръцете си късо прихванатите юзди и миг след миг хвърляше бързи погледи към движещия се успоредно локомотив… - Давай, Бари, давай! Няма да ни бие! -тупна с разперена длан момчето хълбока на коня и доволно се усмихна на изоставащия влак. Километър надолу, където коларският път правеше завой за да пресече линията, младият жребец и малкият ездач вече имаха двайсетина метра преднина.

- Сто-о-о-й! – дръпна рязко юздите Страшко пред спуснатата рампа. Бари се изправи за миг на задните си крака, изцвили възбудено и отново зари с копито в прахта. Влакът профуча покрай тях, а щастливото момче гордо помаха с ръка на машиниста и любопитните пътници, подали глави от прозорците да видят неочакваното представление в крайградския квартал…

На следващия ден към обяд бащата на Страшко - големият Страхил - впрягаше Бари в каруцата, когато в двора внезапно се появи момчето.

- Какво правиш, тате? – притеснено попита то.

- Отивам оттатък линията да докарам трийсетина бали слама.

- Ама, тате, в обора има седем коня! Защо си впрягаш точно Бари? Той е шампион в региона, а не товарна кранта! – възрази хлапето.

- Шампионите трябва да тренират непрекъснато, синко! Малко натоварване ще му дойде добре, да не губи форма. Откакто минаха кошиите, цяло лято все около язовира го водиш - това не са тренировки, а разходки… Така няма да вземете пак купата напролет!

Малкият Страшко не каза нищо. Сведе глава уж виновно и примирено, но всъщност искаше да скрие от погледа на баща си хитрата усмивчица, озарила лицето му…

Няколко часа по-късно Бари теглеше каруцата в ленив тръст по прашния път през ожънатите ниви. Старателно наредените бали приличаха на пирамида, на чийто връх уверено седеше Страхил. Поуморен и запотен, с ръце на тила, той се радваше на лекия есенен ветрец и шарения Балкан, никнещ изведнъж оттатък равните ниви и криволичещата рекичка… На душата му беше леко и песенно, и той засвири с уста позната игрива мелодия. Доволен бе от свършената работа, циганското лято бе в разгара си, а Бари си знае пътя към дома… Дори от юзди нужда няма…

Но изведнъж жребецът спря и наостри уши, запръхтя и зари с копито…

- Дий, Бари! Товарът е лек, не го усещаш даже! Пък и колелата са гумени, от Мерцедес, не се глези! Дий! – подкани коня Страхил – Какво ти става, бре момче?

Бари извърна озъбена муцуна към каруцата, изцвили протестиращо, после плъзна поглед по железопътната линия, откъдето идваше засилващото се ритмично тракане на влаковите колелета… А когато след миг от завоя се показа локомотивът и ехото от свирката се блъсна в полите на Балкана, сякаш фурия, жребецът полетя в най-бързия си галоп по коларския път…

- Сто-о-о-й! Бари, стой! – крещеше Страхил, докато се опитваше да хване юздите на коня и да се задържи на сламения си трон. Но Бари въобще не мислеше да спира! Състезателният дух се бе вселил в силното му тяло, адреналинът бе на максимум, как ще се остави на тази „хала” да го победи! Летеше той стремглаво напред, а талигата подскачаше от най-малката неравност по пътя, отлепвайки се от земята. Страхил едва успяваше се задържи на върха, докато балите една по една излитаха като гумени топки и изчезваха в кълбовидната димна завеса след каруцата.

Бари спря така внезапно, както бе тръгнал, едва когато финишира пред рампата, заедно с влака… Машинистът се превиваше от смях, хванал главата си с ръце, а развеселените пътници сочеха с пръст селския път осеян в слама… Когато Страхил се опомни, седеше на дъното на каруцата, а до него се мъдреха само три бали…

ГАЛИНА ГАНОВА - ДА ЗАПОЧЕНЕМ...

из "Видения", 2008